“Ако имах още един живот, колко работи бих направил! Колко денгубие бих избегнал. Това денгубие не беше по моя вина. Аз обичам изкуството и никога не съм се отказвал от мисълта, че съм художник и че имам задача като художник. Всеки загубен ден за странични неща ми е тежал като угризение на съвестта”
Дори само тези думи на Цанко Лавренов са достатъчни, за да се уверим в съдбата му на художник. Самоук и силно вярващ в призванието си на творец, той ни е дарил с едни от най-чувствените, стоплящи и в същото време исторически специфични произведения на българската живопис.
Цанко Лавренов е роден на 24 ноември 1896 година. в Пловдив, с кръщелното име Александър- Стефан. Двойното му име често създава обърквания на счетоводители и касиери. Дори прабабата на художника смята името за твърде дълго и го нарича на галено Цанко. И така през 1953 година художникът официално приема името Цанко Лавренов.
Като дете Цанко има различни творчески мечти – желае да стане музикант и писател.От друга страна, родителите му държат той да се посвети на търговия. В последното си интервю за списание “Младеж” той споделя:
“На младини нашите искаха да ме правят търговец, занимавах се със земеделие и тютюнопроизводство. Но през цялото време се стремях към изкуството”.
Преследвайки съдбата си да стане художник, през 1920 година Цанко заминава за Виена, заедно с брат си, и се записва да учи в частно училище, което да го подготви за прием във Виенската Художествена Академия. Скоро обаче Австрия преживява икономическа криза и повечето чуждестранни студенти са освободени, без гаранция за по- нататъшно следване. Един от австрийските учители при когото Цанко посещава вечерен акт му казва следното:
“Като ви гледам, млади момко, който идете от страна с такива художествени богатства, чудя се на решението Ви да учите изкуство у нас! Та ние модерните западни художници се учим от вашите икони! На ваше място не бих напуснал отечеството си. Бих учил там, на самото място, за да пия направо от извора. От него ще научите много повече отколкото това, което ние можем да ви дадем”
Подобен съвет, изглежда трудно се забравя, и през есента на 1922 година Цанко се завръща в България като самоук художник. Това прави утвърждаването му сред възпитаниците на Художествената Академия трудно. Лавренов обаче носи в себе си нещо много ценно – визионерско виждане и стремеж към модерното:
“Във Виена бях поразен от големите композиции на Густав Климт, Егон Шиле и други художници модернисти, които ми посочиха пътя и силата на експресионизма”
Така художникът навлиза дълбоко в старобългарското изкуство, като едновременно прилага модерни похвати, вдъхновени от Европейския експресионизъм. Център на неговото творчество става старият Пловдив. Къщите, улиците и чорбаджиите до края на живота му остават негова любима тематика.
С картини като “Старият Пловдив”, “Хилендарския Манастир”, “Среща на две епохи”, Цанко Лаврвнов се превръща в художника на всичко родно. И така постепенно приносът му е не само признат, но и обикнат.
Обичан е и днес. Ще е обичан и занапред. Защото творчеството му винаги ще ни стопля със спомeна за родното.
За Изкуството 