автор: Маргарита Бурмова
Анри Русо е художникът, доказал своята самобитна сръчност, без да се превръща в част от пантеона на гениите в изобразителното изкуство. Житейските ситуации, през които преминава лишават същността му от каквато и да е претенциозност и опазват таланта му чист и неосквернен от типизирания образ на „човекът – художник“ и неговата неминуема затвореност в утопични, свои реалии. Най-обикновения човек с необикновено и привличащо, със своята невинност, творчество.
Анри Русо е роден на 21 май 1844 година в Западна Франция, града Лавал. Семейството му не е част от интелектуалните елити на Франция, но това не го спира да възпита изключителните осезания за видимото и невидимото у малкия Русо. Посещава гимназията в Лавал като редовен ученик, а след това като интернат, тъй като баща му става длъжник и родителите му се принуждават да напуснат града след конфискацията на къщата им. Макар и посредствен по някои от предметите си в гимназията, Русо печели награди за рисуване и музика. След завършване на гимназията записва да учи право и да гради своята кариера на адвокат, но след като го обвиняват в опит за лъжесвидетелстване се насочва към армията, като пространство, в което най-накрая би намерил своето убежище. Служи 4 години, след което започва работа като митничар, която се оказва ключова за изобразително му изкуство. През 1869 г. той се жени за 18-годишната шивачка Clémence Boitard, с която имат девет деца.
Анри не докосва сериозно четката до четиридесет годишна възраст. От позицията на нашето съвремие, неговото творчество е определяно като представителна извадка на постимпресионистичното изкуство, въпреки, че той самия никога не е изучавал тънкостите на художественото изображение или композиционните похвати на съвременниците си. Русо основополага нова форма в изобразителното изкуство, наречена Наивизъм. Наивистичното изкуство се създава от хора, нямащи формално образование на дипломиран художник. Картините, подваластни на подобна изкуствоведска типизация често биват характеризирани с детска наивност, простота и незадълбочен похват на превъплъщение с елементарен израз на перспектива.
Русо като художник има така огромната си ценност, заради механизмите на въображението и изключително развитата му сензитивност към невидимото за неговите очи. Анри рисува картините си по историите, които хората минаващи през митницата му разказват и по животинските образи, които запечатва от посещенията на зоологически градини. Той самият никога не е напускал Франция и не е стъпвал в джунгла, а така умело и прецизно изобразява дивата природа и нейната неотменна естественост. В разговори често го наричам „един от най-големите колекционери на невидимото сред художниците “. Заради първичността и натуралната естетика на картините, публиката дълго време не го приема като човек, натрупал в себе си и демонстриращ огромен потенциал. Подобна примитивност обаче е била сред целите и на редица известни художници, използващи наивизма, въпреки образованието си, с цел да подплътят творчеството си с откровеност и евентуална общодостъпност. Колкото дълбочината на съзерцанието ми позволява, намирам деликатност, нежност и виталност в Русо, сякаш, че пейзажите му са нарисувани на един дъх. Изпяти върху платното.
Спрямо това, кой разкрива на света художника Анри Русо, има две исторически гледни точки. Едната е, че първият забелязал картините му е френският поет, писател и драматург Алфред Жари. Който от своя страна, вече доказал се културен революционер, основополагащ петафизиката и театъра на абсурда, запознава Анри с художника Пол Гоген. И именно това запознанство бележи подема за картините му.
Втората гледна точка е, че Пикасо намерил една от картините на Русо да се продава като парче използвано платно и мигновено се възхитил на творбата. Въпреки това първоначално възхищение обаче, с течение на времето Пикасо многозначително демонстрира подигравателното си отношение към наивистичното изкуство. През 1908 година Пабло дори организира прием в чест на Русо, прием пропит от хумор, фасадно замаскиран с уважение, който се превръща в събитието, преекспонирано поколения след това. През 1886 г. Русо показва за пръв път свои творби на широката публика, като участва в „Салона на отхвърлените“. И така Русо, със своите произведения, бива ситуиран измежду още 3000 неодобрени от Парижкия салон, картини. По заповед на Наполеон III обаче, неодобрените картини също заслужават публичност, но дори този акт на културна щедрост не е достатъчен и обществото не дръзва да признае смислеността на въпросните иновативни, за времето си, картини.
След пенсионирането на Русо през 1893 г. той допълва малката си пенсия с работа на непълно работно време и свирене на цигулка по улиците. Той също така работи за кратко в Le petit journal, където създава редица емблематични и цветни корици за списанието.
Техниката на Русо за адаптиране на изображения от различни източници и тяхното своеобразно обединяване в една картина може да бъде оприличена на естетиката на колажа, която ще бъде развита в радикално нова форма на изкуство от неговия голям „почитател” Пикасо. И все пак, докато Пикасо е опитвал всячески да запази грубия шок от своите съпоставяния, Русо умело организира своите разнородни образи в едно нереална, но естетически обединена цялост.
Художникът получава флегмон на крака си, който пренебрегва. През август, когато е приет в болницата Некер в Париж, където синът му е починал преди няколко години, е установено, че има гангрена на крака. След операция той умира от кръвен съсирек на 2 септември 1910 г.
Фундаменталната опозиция за живота на Русо е дисбалансираността между величието, закодирано в картините му и нелепото пренебрежение, което неговите съвременници парадно демонстрират. Той е идеален пример, че талантът може да се простира и шири в живота на обикновения човек и не трябва да бъде преекспониран в желание за константно себевъзвеличаване.
За Изкуството 